I agree with Terms and Conditions and I've read
and agree Privacy Policy.

Schedule a Visit

Nulla vehicula fermentum nulla, a lobortis nisl vestibulum vel. Phasellus eget velit at.

Call us:
1-800-123-4567

Send an email:
monica.wayne@example.com

Партньорът не е предмет

2 години ago · · 0 comments

Партньорът не е предмет

Понякога кабинетът ми се превръща в ремонтна работилница. Идват сърдити мъже и жени и се оплакват от партньорите си. Питат дали си струва да водят половинките си за поправка или е по-добре да ги подменят с нови. Сякаш човекът до нас се е превърнал в стока, чиято ценност се определя единствено от способността му да удовлетвори безкрайно нарастващите ни потребности. Една моя позната казваше – „Мъжът е банкомат. Спрели да пуска – сменяй го“. За някои мъже пък жената е ценна единствено като доставчик на сексуални услуги. С възрастта тя неизбежно се обезценява и също трябва да се замени с нещо по-младо и атрактивно.
Стоката човешки отношения става и все по-малотрайна. Често за еднократна употреба – „ползваш и хвърляш“, както се казваше в един изтъркан виц.
Когато говорим за интимност, това обезчовечаване е най-отвратително и плашещо. Наскоро партньорът в една двойка, която ме бе посетила за помощ, упорито настояваше, че след година съвместен живот той губел сексуален интерес към която и да е жена. Изтъкваше този факт сякаш говореше за неизбежността на изгревите и залезите. Проблемът на тази двойка бе в това, че за петте години съвместен живот, те бяха създали две деца. „Естествената“ загуба на сексуален интерес, за този мъж се бе превърнала в легитимно основание съпругата да бъде сексуално пренебрегната с години. Потребността от интимност той удовлетворяваше чрез множество повърхностни, неангажирани връзки. Отне ни повече от година съвместна работа докато успея да го убедя, че желанието за интимна близост не е само природен феномен, но и съзнателен избор да придобиеш нова специфична компетентност. Благодарение невероятното търпение и подкрепа от страна на съпругата, този мъж успя да ъпгрейдва инфантилната роля на вечния сваляч до значително по-сложната и отговорна роля на любящия и еротично всеотдаен съпруг.
Много хора дори и не предполагат подобна възможност. Те са твърдо убедени, че с времето сексът в семейния живот се скапва и единственият изход е изневярата.
За съжаление подобни внушения се откриват и в сериозни научни публикации. Сещам се за една бележка под линия в официален медицински документ на Световната здравна организация. Той описваше клиничната диагноза – потиснато сексуално желание (hypoactive sexual desire disorder). Даваха се указания как да разграничим патологичните симптоми от „естествената загуба на сексуално желание с напредване на възрастта и при партньори в дългогодишна връзка“ (???).
Запознах се с този документ още през 2007г. по време на Първата международна академия по сексуална медицина в Оксфорд. Тогава се опитах да разбера от многоуважаваните ни лектори, световно признати експерти, какви са емпиричните доказателства за подобно твърдение. Така и не получих удовлетворяващ отговор.
Ежедневно хората, с които се срещам в моя кабинет дават неоспорими доказателства в подкрепа на обратната теза. Еротичното желание не се губи безусловно с възрастта, нито изчезва пропорционално на годините съвместен живот. Дали ще запазим и развиваме пълноценните си еротични отношения в усложнените условия на семейния бит, зависи изключително от непрестанните ни, активни творчески усилия и грижи в тази насока.
Преди време една моя пациентка на средна възраст, раздвоена между съпруг и любовник, дойде и се похвали – „Изневярата наистина би могла и да възроди брака“. С нея продължително бяхме работили по темата „кой от двамата да предпочета“. Брутално действие от страна на любовника обаче, сложи край на тази дилема. Последва период на болка и тъга. При една от поредните ни сесии тя достигна до прозрение, което аз дълго подготвях.
– Не му се сърдя вече на бившия ми любовника – заяви тя.
– Независимо, че ме заряза по този грозен и болезнен начин, той събуди жената в мен. Сега си давам сметка колко несправедлива съм била към съпруга си през цялото това време. Всъщност аз го бях отписала, а упреквах него, че ме пренебрегва и не става за нищо.
След това продължи със многозначителна усмивка.
– Смених филтъра, през който гледах до сега на съпруга си. Вече съм готова да отворя наново душата си към него. Знам и как да запаля желанието му, защото едва ли друга го познава по-добре от мен.
С видимо съжаление и приемане на собствения принос за проблема, тя продължи
– От как се роди детето сякаш бях забравила че съм жена. Когато престанах да съм любовница аз се запитах защо да не съм любовница със съпруга си. А той е най-прекрасният човек. Няма по-добър съпруг и баща от него. Знам, че и той ме обича и двамата може да сме щастливи заедно.
Тези нейни думи окончателно разбиха мита за „нормативен“ спад на сексуалното желание с напредване на възрастта и годините съвместен живот. Съдбата на всяка наша връзка зависи изключително от грижите и отговорността, която поемаме в нея. Колко време ще продължи тя, до кога ще се желаем и ще се обичаме избираме ние. И отправната точка в този избор е дали ще приемем човека до нас като ресурс, който изхвърляме след употреба, или ще му се доверим като на същество, напълно идентично с нас самите. Вторият избор ни позволява да гледаме и през неговите очи. Позволява ни да усещаме душата му, болките, мечтите и страховете му. Така изграждаме интерсубективно пространство, в което има добро и зло, красиво и грозно, болка и радост. Защото любовта е отговорност, която неизбежно поемаме във всяко взаимодействие с човека, когото обичаме.
Мислим ли за себе си през другия, ние изграждаме общата си идентичност и общото си благополучие. Колко простичко звучи, а колко трудно се постига.

Смисълът на изневярата

2 години ago · · 0 comments

Смисълът на изневярата

Една от задачите в терапевтичната ни работа е да помогнем на хората, да си задават истински смислените въпроси
„Защо той ме изостави? Защо не ми вдига повече телефона? Как да престана да мисля повече за него?“.
С тези терзания бе дошла поредната ми пациентка. Симпатична жена в края на четиридесетте. След почти двадесет години верен съпружески живот, тя се бе отдала на мимолетна авантюра с бивш приятел. От години живеела спокойно със съпруга си без интимности и сексуални изкушения. Напълно приела мисълта, че животът и може да мине и без тази подробност. Това бил примерът на нейната майка и баба. И макар, че определи отношенията със съпруга като приятелски, в разговора ни стана ясно, че през годините, към него е натрупала толкова негативизъм, че никакъв еротичен порив не може да пробие през него.
Привидната и идилия била взривена от неочаквана страст. С огромна изненада в новата връзка тя се открила напълно непозната – освободена, витална, желана. Отношенията им обаче скоро била разкрити от съпругата на любовника. Последвала брутална намеса, след която неговият телефон замлъкнал. И така вече втори месец разплакана и объркана тя не знаеше на къде да продължи в живота си.
Опитах се да предложа различен поглед към ситуацията като подчертах, че болката от тази раздяла навярно е цената, за новата перспектива, която е открила пред себе си. Естествено бе да я попитам какво я задържа все още при съпруга и. Отговорът бе категоричен – „Страхът. Страхът, че ще остана сама“. Последваха разкази за съдбите на нейни приятелки, потънали в блатото на самотата и житейската безпомощност след развода. Веднага обаче тя добави, че в тяхното семейство тя е икономически силната фигура, че живеят в нейно жилище и че няма какво да делят ако се стигне до развод. Дори нямат деца.
Тези подробности още повече засилиха недоумението ми. Но този опит да префокусирам вниманието и изглежда бе прибързан. Тя отново ме върна в темата „Защо той не ми вдига телефона?“. Усетих, че е твърде рано от първата среща да навлизаме в тежките екзистенциални измерения на представения сюжет. Съзнанието и все още кървеше и отворената рана от внезапната раздяла трябваше да се обработи с предимство. Болката в тези случаи е неизбежна и единственото, което може да се направи е тя да се изправи пред нея и да я осмисли. Обясних и, че всяко наше преживяване има своята логика. Болката би могла да е предупреждение за това, което не бива да пропускаме в живота си.
Тази интерпретация определено и хареса. Усетих, че има за какво да се хване, преди да последва новите посоки за размисъл, които и подсказах. Беше и необходимо време за да измине своя път. А аз останах с надеждата, че скоро ще се видим отново за да продължим разговора.

Румен Бостанджиев