I agree with Terms and Conditions and I've read
and agree Privacy Policy.

Schedule a Visit

Nulla vehicula fermentum nulla, a lobortis nisl vestibulum vel. Phasellus eget velit at.

Call us:
1-800-123-4567

Send an email:
monica.wayne@example.com

За любовта и болката

2 години ago · · 0 comments

За любовта и болката

#
Чистачките ритмично обираха топлите капки юлски дъжд от стъклото. След всяко тяхно погалване, пред мен заблестяваше нощният булевард, по който се прибирах след телевизионното предаване. Чувствах се напрегнат и неудовлетворен. Сякаш не успях да кажа най-важното по въпроса, който обсъждахме – насилието в интимната двойка.
Тази тема навлизаше в живота ми по какви ли не начини. Преди седмица трябваше да проведа тренинг в една неправителствена организация, която подпомагаше жертви на домашно насилие. Подготвяйки се, потънах в океан от научни публикации. Особено ме впечатлиха разработките на канадския професор Доналд Дютън, който представяше различните парадигми, през които е изследвана темата за сексуалното насилие в последните десетилетия. Съпоставяйки социо-културните и индивидуално психологичните фактори с особеностите на конкретното взаимодействие в двойката при специфични житейски ситуации, той търсеше алгоритмите, превръщащи любовта в омраза и насилие.
Колкото повече се задълбочавах в темата, толкова по-многозначни ставаха отговорите ми на въпроса- защо и как хора, които са се обичали, стават врагове. Танцът на чистачките ми напомни красиво танго. Спомних си онази прекрасна двойка, понесена във вихъра на танца, с която започвах презентацията си на тренинга. След тази снимка бях сложил друга. Две обезобразени от гняв лица на състезатели по кеч, окървавени от нанесените удари.
Танго, превърнало се в кеч. Това бе метафората, с която можеше да се опише и неговата история. Обикновено в сюжетите за сексуално насилие мъжът е с дяволските рога. Историята на поредния мой клиент обаче бе по-сложна.
На попрището жизнено в средата той бе останал сам след нелепа загуба на съпругата при транспортен инцидент. Самоотвержено бе отгледал дъщеря си и я бе изпратил да следва в чужбина.
Точно излизал от тъжната капсула, в която се бил затворил две години и ….срещнал нея. Познавали се от университета, където тя преди време била негова студентка. Двадесет години по-млада, захвърлена от живота с две малки деца, без работа след тежък развод.
Любовта им била пролетно пробуждане. Той усетил отново аромата на живота. Открил в душата си нежност и страст, каквито не познавал дотогава. Горещите им нощи напълно изпарили съмненията, че разликата в годините е от значение. С изненада открил у себе си еротични възможности, които надхвърляли най-добрите му изяви от младостта. Постепенно животът му отново добил смисъл и посока. Успешно възстановил бизнеса, който развивал паралелно с преподаването и започнал сериозно да мисли за новия съвместен живот.
За нея връзката също била спасителна. Той и помогнал да започне интересна и доходна работа при негови познати. Скоро след като се сближили, ремонтирал за своя сметка занемареното и след развода жилище, в което тя живеела с децата. Помогнал и финансово да обнови изцяло обзавеждането, тъй като дъщеря и ставала ученичка и имала нужда от самостоятелна стая. Като венец на всичко я завел на романтична екскурзия в Италия, за която тя цял живот мечтаела.
Но слънчевите дни във връзката били дотук. Първите облаци се появили при срещата му с нейните деца – дъщеричка на 7 и син на 3. Конфликтната атмосфера в разтуреното семейство имала тежък отпечатък върху характерите им. И двамата го посрещнали на нож. Опитвали се постоянно да го провокират. След това се вкопчвали в безкрайна схватка помежду си и той нямал друг избор, освен да напусне полесражението.
Майката разказвала колко сложни са отношенията и с бившия съпруг. Той отказвал да поеме каквато и да е грижа за децата. След всяка, макар и рядка среща с него, те се връщали невротизирани и настроени агресивно към нея от баща си. Постоянно се карали и тя едвам ги разтървавала.
Първоначалният ентусиазъм за създаване на „реконструирано семейство“, в което децата са интегрирани в новата общност, постепенно започнал да се губи. С течение на времето той се чувствал все по-безсилен да промени враждебната нагласа, която усещал у децата към него.
Уговорили се да се виждат няколко пъти в седмицата, като тя идва в неговото жилище. През това време грижата за децата се поемала от майка и. Макар и неохотно младата баба приемала да е временен „звероукротител“, но в никакъв случай бабинството не било смисълът на живота и.
Така се стигнало до момента, в който всичко се обърнало. Страстната любовница, в чийто обятия той откривал рая, се превърнала в непрекъснато недоволна и изискваща невротичка. Претенциите и към него ставали безкрайни и все по-ултимативни. Усещането му, че е засмукан от водовъртеж, който тотално го обсебва и задушава, ставало все по-непреодолимо.
До определен момент той проявявал разбиране и съпричастност, но нейното настъпление не спирало. Веднъж, след като той не успял да я вземе от работа заради спешно възникнал професионален ангажимент, тя демонстративно му отказала секс. Започнала да го обвинява и в скъперничество, тъй като при съвместното пазаруване не удовлетворявал всичките и капризи, а се придържал към по-икономичен стил. Това станало повод за открити подигравки и унизителни сравнения с бившия и съпруг, разполагащ с значително по-големи финансови възможности от неговите.
Накрая той не издържал и предложил да се разделят. Престанал да и се обажда, но в отговор го заляла вълна от нескончаеми обвинения в предателство, малодушие, липса на отговорност и упоритост в поддържане на връзката. Обяснявало му се как след романтичната фаза, в интимните отношения неизбежно се преминава през турболентност, която те на всяка цена трябва да издържат. Именно това бе станало и повод той да потърси помощта ми.

#
При първите ни срещи аз категорично настоявах да се видим и с партньорката му, ако желанието им е да потърсим заедно конструктивен изход от задънената улица. Неговата покана обаче срещна пълен отказ. Оказа се, че тя си е харесала друга психоложка, която се представяла в мрежата като психотерапевт и семеен консултант. Започнала индивидуални срещи с нея, защото много и допаднали съветите и, давани ежеседмично в някакво местно електронно издание. След всяка среща с психоложката, тя се чувствала все по-нахъсана да води битката до край.
Наложи се при една от поредните ни срещи да проверим за какво става въпрос. Потърсихме въпросното лице в официалните регистри на Българската асоциация по психотерапия и Дружеството на психолозите в България. Както очаквах, името отсъстваше от списъците на правоспособните психотерапевти. При липсата все още на законова регулация на психотерапевтичната професия у нас, подобна ситуация бе не само възможна, но и доста разпространена. В резултат аз бях принуден да работя с моя клиент индивидуално, независимо, че се опитвахме да намерим решение в системен контекст.
Очевидно задачата не бе лесна. Ако запазеха връзката си, те трябваше да прояват чудеса от родителски героизъм, за да помогнат на двете дечица да преодолеят травмата от развода. Убеден бях, че при добра взаимна подкрепа те сигурно биха се справили и това би заздравило връзката им.
Нейната стратегия обаче бе различна. Отказът и от съвместно усилие за справяне с общото предизвикателство пред връзката показваше, че тя го приема като ресурс, а не като член на семейната система. Жената изискваше финансовото му участие в отглеждането на децата, но не допускаше той да има принос в тяхното възпитание. Това били „нейните деца“, а те си имали свой баща (бившия и съпруг). В общуването си с тях тя продължаваше да угажда на всичките им прищевки за скъпи играчки и забавления, абсолютно неспособна да ги научи на елементарна самодисциплина.
Така връзката им ставаше все по-напрегната. От време на време тя изпадаше в необясним любовен подем и го оставяше бездиханен в леглото. В тези моменти той сякаш бе готов да приеме всичките и условия и да продължи. Но още при първите съвместни стъпки се препъваше отново в безкрайните и нови изисквания и претенции. Постепенно тя успя да го обсеби напълно. Организираше така дневния му ред, че го изолира напълно от приятели и познати, с които той се виждаше. За нея те били твърде превзети и високомерни. Бе заявила, че нямала качества на шофьор и отказа шофьорски курс, който той желаеше да и плати. Така той стана неин личен шофьор, който трябваше да я следва навсякъде. Възползва се от първоначалната му готовност да демонстрира кулинарни умения и превърна приготвянето на храната в негово задължение. Така минаха няколко месеца, през които не се виждахме, защото тя бе наложила забрана и върху срещите му с мен.
#
Потърси ме отново, когато чашата окончателно бе преляла. Конкретният повод бе ултиматума – „Или оставаш да живееш при мен, или прекратяваме връзката“. И за да бъде по-убедителна в непоколебимото си решение, бе добавила: „Ти за какъв се взе? Да не си мислиш, че си незаменим. Вече имам и по-добра оферта.“
Тези нейни думи го бяха сринали. Всичко, градено с обич и загриженост, бе цинично взривено. Надеждата му, че е намерил любящата жена, с която ще остарее заедно, се раздра на парцали и под нея зейна грозната и брутална истина. През кървящата болка на разочарованието той разбираше, че връзката им е била една ловко манипулирана илюзия. Фалшив театър, в който той изпълняваше подготвената от нея роля за да бъде хванат в капана и.
Сякаш лентата на паметта се бе върнала назад и той си спомни вечерите, в които тя вместо да общува с него, все пишела нещо на компютъра. Само загадъчните и усмивки показвали, че е другаде. Най-вероятно в чат с „по-добрата оферта“. Сети се и за еротичното и дистанциране през последните им срещи.
Всичко бе свършило.
#

При срещите ни, които следваха тази предвидима развръзка, го оставих напълно да изплаче мъката си. Показа ми няколко направени от него фото истории, в които бе подредил общи снимки с нея от романтичните им екскурзии в чужбина. Музиката, която придружаваше визуалния разказ за тази любов го разплакваше. Стоях безмълвен до него и думите му: „Защо… защо… защо?“
Опитвах се да си дам отговор на този въпрос и не успявах. Дали тази история би могла да има и друго развитие? Дали бих могъл по някакъв начин да помогна да се избегне тази болка? Как след всичко, което вече се бе случило, да му помогна да го осмисли?
Мисля си колко често сякаш забравяме, че човекът, с когото сме се свързали, е същество като нас. Със своя свободна воля, със свои интереси и потребности, които преследва и отстоява. И с правото тези негови интереси да бъдат зачетени и уважени. Сякаш забравяме, че другият не е ресурс за осигуряване на егоистичното ни благополучие, а свободна личност. Партньор, щастието ни с когото е възможно единствено ако заедно се грижим за общото си благоденствие.
В тази двойка това не можа да се случи. Отговорността за разминаването навярно бе и на двамата. Понякога, затворени в плацентите на своя егоцентризъм, ние не успяваме да се родим в истинската, всеотдайна любов. Само влизаме в предверието на нейния храм, без да опознаем напълно тайнството и. Това е много тъжно, защото всеки би могъл да се идентифицира с героите на тази история. И в зависимост от това би обвинил единия или другия.
Но какво от това? Болката от пропуснатата любов остава. Дори Той да срещне по-зряла партньорка, а Тя – мъж, готов да изпълни всичките и желания, една надежда се бе откъснала от небосклона, бе проблеснала в мрака и безвъзвратно бе изчезнала в небитието. Като искрицата живот, която носим в себе си. Затова навярно си струва да се вгледаме по-дълбоко един в друг, когато влезем в храма.