I agree with Terms and Conditions and I've read
and agree Privacy Policy.

Schedule a Visit

Nulla vehicula fermentum nulla, a lobortis nisl vestibulum vel. Phasellus eget velit at.

Call us:
1-800-123-4567

Send an email:
monica.wayne@example.com

Тарикатът

1 година ago · · 0 comments

Тарикатът

– Е па идвам заради члено. Не го дигам, па и бързо пада. На кви ли не доктори не одих. Кво ли не ми рекоа, кво ли не пих, ама се не оправя.
Обичайно начало на сексологична консултация. За толкова години практика съм си изработил своя стратегия за работа с такива мъже. Посрещам ги като във ветеринарен кабинет, където някой води болния си домашен любимец.
– Съвсем ли не става? Кога за последен път го видяхте изправен?
Опитвам се да поема топката аз. Интуитивно усещам как този тридесет и пет годишен, червендалест здравеняк, не е сред страдащите от т.н. „еректилна дисфункция“. И предположението ми веднага се потвърждава:
– Е па снощи бе рипнал. Ама кога ми требе, ич го нема. Нема нещо мощност. Сигур хормоните са ми паднали. Кво да пием? А дали да не опитаме с инджекция?
След тази канонада от думи все пак трябва да поема контрола върху нещата. С огромно усилие успявам да насоча разговора върху партньорската ситуация, в която се случват въпросните засечки. Изясняваме, че момъкът е от едно малко градче, но живее и работи в София. Съжителствал от единадесет години с по-възрастна жена, разведена, с две отраснали вече деца. Връзката им обаче не вървяла и от три месеца той се изнесъл в самостоятелна квартира. Въпреки това продължавал да се среща с нея за секс поне веднъж в седмицата. Тя приемала тези контакти, независимо от все по-обтегнатите им отношения. Непрекъснато го упреквала, че не се грижи достатъчно за нея, че не изкарва достатъчно пари и не и предлага луксозен живот, а само я използва. В отговор той и отвръщал с критични бележки за възрастта и, въпреки категоричното усещане за сексуално привличане, което тя създавала у него.
Като зла орисия върху двамата се изсипал и свещеният гняв на майка му. Тя продължавала да живее сама в родното им градче на тридесетина километра от София, след като преди двадесет години била напусната от съпруга. Драмата настъпила, когато майката разбрала, че по-възрастната приятелка на сина и е оперирана и не може вече да има деца. Оттогава нейна първостепенна мисия станала разделянето на сина и от „дъртата яловица“, с която той си губел времето. В тази усложнена ситуация неговият член ту ставал, ту не ставал. Партньорката му отчаяно го мачкала с надеждата да го съживи, след което плачейки започвала да нарежда как за нищо не го бива и трябва да си намери друг. Виждайки, че и това не помага, започвала да го успокоява с плахи надежди, че навярно всичко ще се оправи, ако той я заобича повече.
След този разказ отново се връщаме в настоящето. Той вече се е съгласил, че проблемът му не е „в члена“, а в отношенията. Изненадващо бързо успяваме да фокусираме вниманието върху основния избор, пред който е изправен.
– Да продължавам ли още да се виждам със старата, или да си търсим некоя нова? То я си търсим нова постоянно, ама и със старата не късам, що си я обичам и имам нужда от секс.
Разбираем, здрав прагматизъм, който осуетява много смислени намерения. И точно започваме да конкретизираме стъпките, необходими в реализацията на една нова връзка, той неочаквано вади изненадващ коз:
– То я не живеем сам. Сбрахме се с едно по-младо момиче от моя град, за да си делиме наема, че то в София наемите са много високи и я не можем да ги плащам сам.
Оказва се, че десет години по-младото момиче е препоръчано от майка му. Била дъщеря на нейна приятелка и двете майки решили да ги съберат, та да си помагат. Момичето лежало в психиатрията след изнасилване, което преживяло много тежко. Сега двамата съжителствали като „братче и сестриче“, както се изрази той, тъй като тя не давала дори да я докосне. Ама това съвсем не му пречело да си търси нова връзка.
Кой знае защо в този момент се сещам за онези селяни, които по време на Априлското въстание са изгаряли мостовете за връщане назад. Сега, времената разбира се са други и хората диверсифицират всичко. Винаги играят и с план „Б“. А най-често, вместо да правят избор между две възможности, избират и трета, та да е по-сигурно. Получава се един красив хаос (Beautiful mess), в който както и да е, все някак ще да е.
Той прекъсва лиричното ми отстъпление с покъртителна тирада. Чувам го да нарежда колко алчни и коварни са станали днешните жени. Как се интересуват само от пари и гледат да те използват. Освен това – колко нагли са и работодателите, които те изстискват до последно на работното ти място. Колко малко ти плащат, а колко скъпо е станало всичко. Как се връщаш напълно скапан в къщи и не ти е нито до нови запознанства, нито до жени. Вземаш душ, пиеш по едно и си лягаш, защото си напълно скапан от този скапан живот в тази скапана държава.
– Е па я че си тръгвам. Начи не ми е проблемът в члено. Да сменям жената, викаш. Е па, че я сменям. Айде.
Виждам го как се запътва към вратата и неохотно припомням цената на консултацията, която той небрежно пропуска да плати.
– Е па язе немам толква.
Прецака ме. Мълчаливо затварям вратата след него. Гневен съм. Опитвам се да осмисля по някакъв начин ситуацията и не успявам. Боли ме най-вече от проявеното неуважение към желанието ми да помогна. Но дали този човек наистина бе дошъл при мен за помощ? Сякаш очакваше да получи някакво чудодейно хапче, което да промени живота му, без никакво усилие от негова страна.
Успокоявам се с мисълта, че навярно за подобни клиенти психотерапията не е най-подходящото средство. Класическите западни постановки, на които съм се учил при обученията си в чужбина, са отчайващо неприложими в такива случаи. Той дори не остави 50 стотинки за това, че ползва тоалетната в кабинета ми. А навярно бе платил трицифрени суми в урологичните кабинети, където колеги с бели престилки му бяха правили куп безсмислени изследвания за да го убедят, че е болен и трябва да го лекуват със скъпи лекарства.
Бялата престилка наистина респектира. Макар и да съм лекар по образование, аз от тринадесет години оставих моята в Университетската психиатрична клиника. Зарязах я заедно с бездушната рамка, в която ме сковаваше конвенционалната медицина. Избрах да се срещам с хората, идващи при мен, без тези доспехи на външна институционална мощ. Заложих на взаимното доверие, загриженост и воля за сътрудничество в процеса на промяна. Но днешният Андрешко май не търси промяна. Той комфортно се е разплул в примитивното си благополучие и мечтае да е като змията – „ем си лежим – ем си одим“. Ако пък случайно нещо подхвръкне наблизо, той веднага започва да го псува, обвинявайки целия свят, че го е лишил от възможността – „ем си лежим, ем си фръкам“.
Как да помогнеш на човек да промени живота си, след като той не иска да поеме личната си отговорност за тази промяна?

Tags: , , Categories: Блог, Публикации

Вашият коментар