Защо тази година писах петици

 

 

Курсът „Сексологично консултиране“ за студенти по медицина е любимият ми курс. Водя го от години и той ми дава надежда, че натрупаният опит в областта на сексологията ще бъде предаден и в бъдещите поколения.

Основният акцент, който винаги съм поставял в лекциите си, е отношението към човека, към душата му и към междуличните отношения като фактор за здравето и благополучието. Изпитвам отвращение към примитивното възприемане на хората като живи машини и съм дълбоко убеден, че най-важното качество за лекаря е способността му да разбира през сърцето си, за да може помощта му да събужда силите за живот у пациента.

Точно за това при срещите си със студентите аз се опитвам преди всичко да ги провокирам да мислят критично, да влизат в кожата на страдащия и да поглеждат света през неговите очи. Само така сухата теория се превръща в жива пътека, по която израстваме заедно с хората, на които помагаме. И когато студентите неизбежно ми задават въпроса как ще протече изпита – предлагам им да ми изпращат на електронната поща кратко есе по свободно избрана от тях тема. Очаквам по този начин да получа обратна връзка за това, което ги е развълнувало и накарало да се замислят, за промяната в мисленето и любопитството, което са готови да следват в търсене на истината. Зубрачите и плагиатите са затруднени от тази задача, защото отрано съзнанието им е настроено да следва директиви. Въпреки това, обикновено повечето студенти получават шестици.

Тази година обаче с болка трябваше да напиша доста петици.

Първата причина бе откровеното прилагане на номера copy – paste“. Изненадан бях от избора да прахосаш маса време в тършуване на мрежата за някоя тривиална глупост, вместо да се обърнеш към себе си и да се опиташ простичко и кратко да представиш личното си мнение за неща, които със сигурност са ти се случвали или са ти разказвани от близки и познати.

Темата, която пробутваха един след друг бъдещите медицински бюрократи, не ме изненада. „Еректилна дисфункция“ – написваш тази мантра и чичко Гугъл услужливо те повежда из джунглата от митологизирани клишета, масови заблуди и откровени комерсиални лъжи. Точно в тази джунгла се опитах да прокарам пъртина по време на лекциите, като разгранича обичайните затруднения на ерекцията при наличие на тревога от болестно увредената еректилна функция. Идеята е съвсем проста. Не върви да наричаме „дисфункция“ нещо, което се случва на всеки от нас при неблагоприятни обстоятелства. Дисфункция означава болест и когато тази дума се изрича като диагноза, автоматичната следваща стъпка е да търсим повредата в машинката.

Наистина затруднената ерекция при наличие на тревога не е приятна за никого. Доста разочароваща може да се окаже и загубата на ерекция, когато се наблюдаваме с тревога, очаквайки пореден „провал“. Това със сигурност обаче не е дисфункция (болестно увредена функция), независимо с какви прилагателни ще комплектуваме тази дума. „Психогенна дисфункция“ е равна на „функционална дисфункция“, а това е пълен абсурд защото функцията на тази „дисфункция“ е да блокира или прекрати ерекцията в моменти на опасност, когато е за предпочитане да си „спасяваш кожата“, вместо да се правиш на герой.

В случая не става въпрос за игра на думи, а за подмолно прокарване на меркантилни интереси. Медицинският алгоритъм, който отключваме с думата „дисфункция“, пренебрегва по-детайлното изясняване на конкретната проблемна ситуация и насочва директно към клинични лаборатории и скъпо струващи изследвания, чрез които се източват парите на клиента в търсене на теле под вола.

Алтернативата на това некоректно поведение изисква да се зададат на пациента няколко прости въпроса, с които съвсем ясно и категорично може да разграничим болестта от баналната проява на тревога. За съжаление преобладаващата част от колегите в здравната мрежа нямат време за това или им е по-лесно, и изгодно да следват Гугъл внушенията. Така бяха постъпили и някои от моите студенти, независимо от целия ми патос да ги убеждавам, че преди да залепим етикета „еректилна дисфункция“ си струва достатъчно детайлно да изясним какво точно преживява човека в конкретния контекст на интимната връзка.

С чисто сърце бих поставил шестица на всеки, който аргументирано коментира конкретните основания да мислим за болестно увредена ерекция при наличие на различни здравни проблеми. Бих се възхитил и на този, който логично проследява различните клинични хипотези и необходими стъпки в диагностичния процес, свързани с евентуални увреждания на съдовата, нервната или ендокринната система, както и с неблагоприятното въздействие на различни медикаментозни средства и оперативни интервенции.

Вместо това обаче, аз се сблъсках с нещо много обезпокояващо. С нежеланието да се мисли критично и с готовността сляпо да се доверяваме на мрежата. И ако животът ни не е в пряка зависимост от ерекцията, какво остава за другите здравни проблеми, пред които е изправена медицината. Не бих поверил живота и здравето си на колеги, които имат „гугълско“ мислене, които се информират за новите терапевтични средства от телевизионните реклами и повтарят като папагали промоционалните мантри на фармацевтичните фирми.

Независимо от напредъка на технологиите в медицината, лекарското изкуство си остава преди всичко умение да подкрепяме човека в стремежа му към здраве и обич, а това няма как да се случи, ако не сме способни да съпреживяваме и разбираме, ако не сме научени на състрадание и съпричастност, ако не  поставим любовта си към ближния пред всичко останало.

Дано до края на следването си „ощетените“ с петици колеги успеят да научат този урок. Защото единствената значима оценка на професионалните им усилия ще поставят техните бъдещи пациенти. И хубаво е, че огромната част от бъдещите лекари ми изпратиха вълнуващи послания, написани от умни, чувствителни и критично мислещи хора, на които си струва да се доверим.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *