Мъдростта на любовната болка

Всеки копнее за любовта и това е разбираемо, защото без нея не бихме могли да оцелеем и да се развиваме. Не всеки обаче осъзнава, че любовта върви ръка за ръка с болката и страданието. „Всяка радост е бременна с мъка“ казва в прекрасното си стихотворение „Пътека“ поетът Пеньо Пенев (1979) и е напълно прав. Романтичната любов неизбежно включва болезнени чувства като неудовлетвореност, тъга, разочарование, дистанциране, а много често – раздялата и самотата. Тези преживявания са неделима част от процес, които ако приемем напълно открито и осъзнато, страданието ни може да се превърне в учител. Така любовната ни болка става пътеводител към по-мъдрата и всеотдайна връзка с нас самите и с тези, които обичаме.

Отношенията с хората около нас са най-голямото богатство в живота ни. В същото време човешките отношения са и най-значимият източник на стрес още от първите ни дни. Днес познаваме добре стресовите реакции и знаем, че в определени граници стресът е израз на адаптация и развитие. Още през втората половина на миналия век знаменитият канадски изследовател Ханс Силие (1982) описвайки общия адаптационен синдром установи неблагоприятните промени в организма, настъпващи при прекомерно интензивни или продължителни стресови ситуации. Той въведе понятието „дистрес“, с което и днес означаваме патологичните симптоми на изчерпан и деструктивен отговор. Един от най-блестящите ученици на Ханс Силие – психотерапевтът Gabor Mate (2022) , доразвива идеите на своя учител в теорията за психичната травма. Той разкрива сложните проявления на неблагоприятните преживявания, особено през детството, които оставят трайни следи върху нашето физическо и психично здраве.

Съвременните неврофизиологични представи за дистреса и травмата дават интересна възможност за осмисляне на основните постановки в психологията на човешките отношения. В началото на миналия век психоанализата поставя акцент върху емоционалната връзка на новороденото с майката. По-късно John Boulby (1988), Margaret Mahler (1977) и Mary Ainswort (2017) изграждат цялостна теория за свързаността (Attachment theory), според която начинът на свързване на детето с грижещите се за него през първите години от живота определя стила на свързване с останалите хора през целия жизнен цикъл. В зависимост от степента и контекста, в който детето получава обич и грижа, то може да формира четири основни модела на свързване – сигурен, тревожно избягващ, тревожно амбивалентен и дезорганизиран.

През последните десетилетия теорията на свързаността претърпява динамично развитие и се обогатява с много нови детайли, потвърдени от клиничната практика и емпиричните изследвания. Ако използваме тази теоретична постановка и се фокусираме специално върху трите модела на несигурна свързаност (избягващ, амбивалентен и дезорганизиран), логично бихме направили извода, че това са модели, по които детето реагира в ситуации на емоционален дистрес. Не е трудно да установим съответствието между тези три модела и трите основни типа стресови реакции. Избягващият модел е сходен с реакцията на сковаване и блокиране, амбивалентният бихме могли да отъждествим с тревогата и бягството, докато дезорганизираният модел се доближава до доминирането на гнева и проявите на агресивно поведение. Общото при този тип реакции е, че независимо от първоначалната им адаптивна насоченост, те биха могли да имат деструктивен ефект, ако в ситуация на психична травма бъдат фиксирани като автоматични и ригидни модели. Някои автори наричат тези поведенчески стереотипи „схеми“ и подчертават, че при тях, определени ситуации (тригери) провокират болезнени преживявания, свързани с първичната емоционална травма (изоставяне, фрустрация, насилие). В отговор се включват изработените в ранното детство защитни поведенчески реакции (затваряне, тревога, агресия). Когато този процес се случва автоматично, без да бъде осъзнат и ръководен от целенасочено следване на базисните ни ценности, защитата е мимолетна, а в дългосрочен план болката и страданието се засилват, личностното развитие и развитието на отношенията са блокирани (Yang, J.,Klosco,J.2006).

Емоционалните ни рани се вписват в сюжетите, по които градим отношенията ни с най-близките хора. Когато не познаваме достатъчно добре тази своя уязвимост, ние сме привлечени и се свързваме с интимни партньори, с които е възможно да проиграваме наново и наново вече усвоения репертоар. И когато болката е имплицитно заложена в любовните ни сюжети, тя неизбежно се появява, без значение дали е провокирана от нас или от другия. Докато не осъзнаем този механизъм, ние сляпо следваме деструктивни сценарии, основани на емоционални очаквания, предубеждения, предчувствия и импулсивни реакции, с които затягаме примката на „злощастната си съдба“.(Lev,A., M.McKey, 2017).

Още с първите си любовни вълнения, заедно с трепетната радост, ние неизбежно изпитваме и болката на отхвърлянето, неудовлетвореността, разочарованието, дистанцирането, раздялата и самотата. Тези болезнени любовни чувства са стресори, които пораждат у нас стандартните стресови реакции – борба, бягство или скованост. Едновременно с това те ни карат и да си задаваме важните екзистенциални въпроси – кой съм аз?, достоен ли съм за любов?, какво да очаквам от другия?, съществува ли любовта и какви са нейните проявления? От това как отговаряме на тези въпроси, ние изграждаме представата си за любовта. В знаменитата си книга „Любовта като история“ Робърт Стърнберг описва 24 различни еротични сценария, които той е успял да идентифицира като устойчиви модели на партньорски отношения в интимните двойки (Sturnberg, R., 1998). Тези любовни сценарии предполагат влизане във взаимно свързани роли, които могат да се изпълняват само съвместно. Точно поради това, любовта не е сляпа, дори и когато ние, като нейни пленници, оставаме слепи за движещите я сили.

Във великолепната си книга „Acceptance and Commitment therapy for Couples. A Clinician’s Guide for Using Mindfulness, Values and Shema Awareness to Rebuild RelationshipsAvigail Lev и Mathew McKаy (2017) представят десет модела на болезнено изкривена нагласа към любовните отношения, които те наричат схеми. Осъзнаването на тези любовни рани, според тях, е от ключово значение за възможността ни да променим деструктивните механизми за справяне, които сме възприели в любовния си опита. Когато разберем и успеем да удържим негативните емоции, възникващи при активиране на тези схеми, ние бихме могли да фокусираме вниманието си върху ключовите ценности, които са провокирани в проблемната ситуация и заедно с партньора си да потърсим алтернативни начини за удовлетворяване на тези ценности. Елегантността на този подход е не само в готовността да бъдем състрадателни към себе си и партньора ни в моменти на криза, но най-вече в идеята, че именно този, който е събудил емоционалната ни рана, при наличие на съпричастност и достатъчна емоционална интелигентност, би могъл да е и най-добрият ни помощник в терапевтичния процес. Така партньорите, участващи в двойковата терапия, биха могли взаимно да се подкрепят не само при разбиране на собствените си рани и това как взаимно ги провокират, но най-вече във възможността да изяснят общите си ценности, за да насочат именно към тях съвместните си съгласувани усилия.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *