Мъдростта на любовната болка

Всеки копнее за любовта и това е разбираемо, защото без нея не бихме могли да оцелеем и да се развиваме. Не всеки обаче осъзнава, че любовта върви ръка за ръка с болката и страданието. „Всяка радост е бременна с мъка“ казва в прекрасното си стихотворение „Пътека“ поетът Пеньо Пенев (1979) и е напълно прав. Романтичната любов неизбежно включва болезнени чувства като неудовлетвореност, тъга, разочарование, дистанциране, а много често – раздялата и самотата. Тези преживявания са неделима част от процес, които ако приемем напълно открито и осъзнато, страданието ни може да се превърне в учител. Така любовната ни болка става пътеводител към по-мъдрата и всеотдайна връзка с нас самите и с тези, които обичаме.

Отношенията с хората около нас са най-голямото богатство в живота ни. В същото време човешките отношения са и най-значимият източник на стрес още от първите ни дни. Днес познаваме добре стресовите реакции и знаем, че в определени граници стресът е израз на адаптация и развитие. Още през втората половина на миналия век знаменитият канадски изследовател Ханс Силие (1982) описвайки общия адаптационен синдром установи неблагоприятните промени в организма, настъпващи при прекомерно интензивни или продължителни стресови ситуации. Той въведе понятието „дистрес“, с което и днес означаваме патологичните симптоми на изчерпан и деструктивен отговор. Един от най-блестящите ученици на Ханс Силие – психотерапевтът Gabor Mate (2022) , доразвива идеите на своя учител в теорията за психичната травма. Той разкрива сложните проявления на неблагоприятните преживявания, особено през детството, които оставят трайни следи върху нашето физическо и психично здраве.

Съвременните неврофизиологични представи за дистреса и травмата дават интересна възможност за осмисляне на основните постановки в психологията на човешките отношения. В началото на миналия век психоанализата поставя акцент върху емоционалната връзка на новороденото с майката. По-късно John Boulby (1988), Margaret Mahler (1977) и Mary Ainswort (2017) изграждат цялостна теория за свързаността (Attachment theory), според която начинът на свързване на детето с грижещите се за него през първите години от живота определя стила на свързване с останалите хора през целия жизнен цикъл. В зависимост от степента и контекста, в който детето получава обич и грижа, то може да формира четири основни модела на свързване – сигурен, тревожно избягващ, тревожно амбивалентен и дезорганизиран.

През последните десетилетия теорията на свързаността претърпява динамично развитие и се обогатява с много нови детайли, потвърдени от клиничната практика и емпиричните изследвания. Ако използваме тази теоретична постановка и се фокусираме специално върху трите модела на несигурна свързаност (избягващ, амбивалентен и дезорганизиран), логично бихме направили извода, че това са модели, по които детето реагира в ситуации на емоционален дистрес. Не е трудно да установим съответствието между тези три модела и трите основни типа стресови реакции. Избягващият модел е сходен с реакцията на сковаване и блокиране, амбивалентният бихме могли да отъждествим с тревогата и бягството, докато дезорганизираният модел се доближава до доминирането на гнева и проявите на агресивно поведение. Общото при този тип реакции е, че независимо от първоначалната им адаптивна насоченост, те биха могли да имат деструктивен ефект, ако в ситуация на психична травма бъдат фиксирани като автоматични и ригидни модели. Някои автори наричат тези поведенчески стереотипи „схеми“ и подчертават, че при тях, определени ситуации (тригери) провокират болезнени преживявания, свързани с първичната емоционална травма (изоставяне, фрустрация, насилие). В отговор се включват изработените в ранното детство защитни поведенчески реакции (затваряне, тревога, агресия). Когато този процес се случва автоматично, без да бъде осъзнат и ръководен от целенасочено следване на базисните ни ценности, защитата е мимолетна, а в дългосрочен план болката и страданието се засилват, личностното развитие и развитието на отношенията са блокирани (Yang, J.,Klosco,J.2006).

Емоционалните ни рани се вписват в сюжетите, по които градим отношенията ни с най-близките хора. Когато не познаваме достатъчно добре тази своя уязвимост, ние сме привлечени и се свързваме с интимни партньори, с които е възможно да проиграваме наново и наново вече усвоения репертоар. И когато болката е имплицитно заложена в любовните ни сюжети, тя неизбежно се появява, без значение дали е провокирана от нас или от другия. Докато не осъзнаем този механизъм, ние сляпо следваме деструктивни сценарии, основани на емоционални очаквания, предубеждения, предчувствия и импулсивни реакции, с които затягаме примката на „злощастната си съдба“.(Lev,A., M.McKey, 2017).

Още с първите си любовни вълнения, заедно с трепетната радост, ние неизбежно изпитваме и болката на отхвърлянето, неудовлетвореността, разочарованието, дистанцирането, раздялата и самотата. Тези болезнени любовни чувства са стресори, които пораждат у нас стандартните стресови реакции – борба, бягство или скованост. Едновременно с това те ни карат и да си задаваме важните екзистенциални въпроси – кой съм аз?, достоен ли съм за любов?, какво да очаквам от другия?, съществува ли любовта и какви са нейните проявления? От това как отговаряме на тези въпроси, ние изграждаме представата си за любовта. В знаменитата си книга „Любовта като история“ Робърт Стърнберг описва 24 различни еротични сценария, които той е успял да идентифицира като устойчиви модели на партньорски отношения в интимните двойки (Sturnberg, R., 1998). Тези любовни сценарии предполагат влизане във взаимно свързани роли, които могат да се изпълняват само съвместно. Точно поради това, любовта не е сляпа, дори и когато ние, като нейни пленници, оставаме слепи за движещите я сили.

Във великолепната си книга „Acceptance and Commitment therapy for Couples. A Clinician’s Guide for Using Mindfulness, Values and Shema Awareness to Rebuild Relationships“ Avigail Lev и Mathew McKаy (2017) представят десет модела на болезнено изкривена нагласа към любовните отношения, които те наричат схеми. Осъзнаването на тези любовни рани, според тях, е от ключово значение за възможността ни да променим деструктивните механизми за справяне, които сме възприели в любовния си опита. Когато разберем и успеем да удържим негативните емоции, възникващи при активиране на тези схеми, ние бихме могли да фокусираме вниманието си върху ключовите ценности, които са провокирани в проблемната ситуация и заедно с партньора си да потърсим алтернативни начини за удовлетворяване на тези ценности. Елегантността на този подход е не само в готовността да бъдем състрадателни към себе си и партньора ни в моменти на криза, но най-вече в идеята, че именно този, който е събудил емоционалната ни рана, при наличие на съпричастност и достатъчна емоционална интелигентност, би могъл да е и най-добрият ни помощник в терапевтичния процес. Така партньорите, участващи в двойковата терапия, биха могли взаимно да се подкрепят не само при разбиране на собствените си рани и това как взаимно ги провокират, но най-вече във възможността да изяснят общите си ценности, за да насочат именно към тях съвместните си съгласувани усилия.