9 месеца ago · доц. д-р Румен Бостанджиев, д.м. · 0 comments

За любовта, брака и семейството

Говори се, че за нас, българите, семейството е нещо свято – ценност, която поставяме над всички останали. Ако парафразираме обаче поговорката „Домът е там, където е сърцето ми“, колко от нас с ръка на сърцето си биха казали, че то е там, където е тяхното семейство?
По традиция ние свързваме семейството с брака. Църквата ни учи, че единствено тайнство на брака благославя връзката между мъжа и жената пред Бога. Единствено чрез брак може да създадем християнско семейство, в което да родим и отгледаме децата си. Векове наред обаче, предците ни са били женени не по любов, а по разумно договаряне. Тайнството на бракосъчетанието ги е събирало не с тези, който са на сърцето им, а с посочените от родителите им. Така любовта по правило е оставала извън брака. Възпявали са я като кратък пролетен цъфтеж преди сватбата или като сладка болка и неосъществен копнеж, далеч от тегобите на семейния живот. Ежедневният бит на семейния българин не е предвиждал плътски удоволствия у дома. Сексът е бил главно с цел зачеване, а любовта между съпрузите се е схващала предимно като взаимна вярност и посветеност на общото оцеляване и благополучие.
Религиозната догма е заклеймявала секса като първороден грях. Плътската наслада е обявявана за греховна и от нея праведният човек всячески е трябвало да се пази, дори и в семейството. Така еротичното в традиционната представа на българина неотменно е асоциирано с нещо срамно, нечистиво и забранено. То е имало място единствено в греховното, скрито от обществото и забулено с табута и тайни пространство извън семейството. Макар и изключително витален и изпълнен със сексуална енергия, традиционният българин е бил еротично свит и непохватен, според видни наши народопсихолози.
Независимо от колосалните социални и културни промени у нас през последното столетие, тази традиционна представа за семейния живот е жива и днес. Много представители и на съвременните поколения свързват брака с формално задължение. Приемат го като „гробница на любовта“. За разлика от предишните генерации обаче, съвременният млад човек има изострена потребност от еротично-чувствени преживявания. Той не си представя пълноценния живот в семейството без сексуална удовлетвореност.
Проблемът възниква, когато идеалът за „страхотен секс“ се свързва единствено със страстните пламъци на любовта от периода, когато партньорите не са ангажирани със съвместно съжителство, общ бит и грижа за деца. Въпреки, че задълбочаването на интимните отношение спонтанно води до желание за повече време прекарано заедно, страхът че обвързването ще „задуши“ еротичната любов при много хора нараства.
Опасението, че с времето страстта неизбежно угасва (особено в семейния живот) се основава на представата, че еротичната страст е нещо напълно независимо от поведението на партньорите. Нея или я има, или я няма. Това впечатление е валидно за първоначалния етап от развитието на една интимна връзка, но всеки човек с партньорски опит е разбрал, че когато хората заживеят заедно, възможностите за еротична близост неусетно се изтласкват в периферията на съвместния живот. Ако двамата държат интимността и пълноценната еротична близост да се запази и да се развива в отношенията им, те трябва да полагат активни усилия в тази посока. Простичка истина, която е от ключово значение за това, дали с времето на съвместния живот любовта ще „изгори“ или като старото вино- ще стане по-силна, и дълбока.
Когато човек не осъзнава личния си принос за запазване и развитие на еротичната връзка, той лесно попада в заблудите на „фолк“ психологията. Една от тях гласи, че ако искаме да запазим любовта жива, просто не трябва да се женим. Твърде елементарно вярване, зад което често се крият и други нелицеприятни истини. Много партньори така прикриват дори и от себе си факта, че отказът от сключване на граждански брак е всъщност отказ от обвързване, свързан със страх от поемане на неизбежната отговорност на съвместния живот. Усещането, че отсъствието на брак те прави някак по-малко женен е достойно за усмивка. Реално брачният договор днес е ясен знак за отговорностите, които поемаш. Този договор по всяко време и безусловно може да се прекрати, стига която и да е от страните да пожелае това. Опитът красноречиво показва, че отсъствието на брачен договор не създава особени предимства при евентуална раздяла на партньори, а дори може да усложни нещата, ако те вече са станали родители.
През последните години в световен мащаб ставаме свидетели на нов феномен. Докато преди няколко десетилетия хората са сключвали брак за да обявят намерението си за създаване на семейство, днес все повече двойки сключват брак след като вече са живели достатъчно време заедно, създали са потомство и желаят чрез брака да узаконят вече създаденото от тях семейство.
Какъвто и вариант да се избере е ясно, че същественият въпрос е не наличието или отсъствието на брак, а реалната отговорност и обвързаност, която двамата приемат във връзката си. Съвременната представа за любовта е доста различна от романтичните илюзии, характерни за миналите векове. Според Робърт Стърнберг истинската любов неотменно включва освен чувствената страст и емоционалната интимност, още – взаимната отдаденост и ангажираност, съзнателният избор да поемеш дългосрочна отговорност за общото благополучие. В този контекст любовната връзка, основана единствено на страстта и интимността е нещо красиво, вълнуващо, но тя е присъща по-скоро за млади двойки, в които партньорите нямат още ясна представа, какво им предстои и какво искат от живота. Повечето хора в началото на зрялата си възраст изпитват потребност от трайна свързаност с интимния си партньор. Това е важна предпоставка за да могат да поемат родителска роля и дългосрочен ангажимент за създаване на общ дом и семейство.
За разлика от традиционната представа, съвременната идея за брака и семейния живот не изключва еротично-чувствената връзка между партньорите. Точно обратното – интимната близост днес се приема като първостепенно условие за пълноценния живот в семейството, като гаранция за добро здраве и дълголетие, за успешна професионална реализация, и ефективно родителство. Разликата с миналото е и в това, че образованият съвременник не приема еротичната страст единствено като „тръпка, която или я има, или я няма“. Ако партньорите наистина желаят качеството на интимния им живот да остане високо, те неизбежно и взаимно следва да се грижат за него. Именно тук е ключът за запазване на любовната тръпка. С брак или без брак, отношенията ни с интимния партньор няма как да бъдат пълноценни, ако ежедневно и активно не търсим възможности да си отделяме внимание, да споделяме близостта си, ако сами не създаваме това, от което имаме нужда. Обичаният консумативен рефлекс ни кара веднага да сменяме доставчика на услугата, от която не сме доволни. Но в любовните отношения удовлетвореността идва тогава, когато инвестираме най-доброто от себе си в човека, готов да направи същото и разполагащ с необходимия потенциал за това.

9 месеца ago · доц. д-р Румен Бостанджиев, д.м. · 0 comments

СЕЗОНИТЕ В ЖИВОТА НА МЪЖА – Възмъжаването

        Колкото и да сме различни , в живота на всеки от нас съществуват много общи неща. Те ни позволяват да очертаем основните предизвикателства и актуалните задачи пред мъжа във всеки конкретен период от живота му. Когато си даваме сметка за изборите, които предстои да направим и трудностите, които трябва да преодолеем, ние сме подготвени и много по-свободни да сътворяваме живота си такъв, какъвто го искаме. А това често предполага и възможност да ползваме най-добрата помощ и подкрепа, от която се нуждаем.

Възмъжаването или
мъжът до 20 години

                Започвам с тази възраст защото през нея ни се случват много важни събития  със силно влияние върху следващия ни живот. Според класическата психология, именно в юношеската възраст ние изграждаме чувството си за собствена идентичност, което е главната предпоставка за пълноценни интимни отношения.  А мъжкото самочувствие е в основата на вярата ни в собствените ни способности, самоуважението и плановете, което правим за бъдещето си. Затова първите сексуални контакти са не само навлизане в едно ново измерение на междуличностните отношения. Пълноценното им преживяване е залог за висока самооценка, оптимизъм и добро психично здраве.

                За съжаление в съвременната култура много момчета пристъпват  към първия си сексуален контакт като към тежък изпит по креватна акробатика, за който са неподготвени а конкуренцията е жестока. Прекомерното фиксиране на вниманието единствено върху ерекцията и сношението не само води до подценяване на междуличностните отношения и настроението, които са клюбови за сексуалната изява. Ултимативното изискване „жив или мъртъв“ да вдигнеш члена и да го задържиш вдигнат, вкарва в капана на тревожното самонаблюдение, което е главен убиец не само на ерекцията, но и на желанието.  Така се тръгва с „фал-старт“,  който при неадекватна реакция и от страна на партньорката може да се превърне в тежка психотравма.

                Как да избегнем тази излишна драма, която все още много колеги наричат неправилно „еректилна дисфункция“?

                Първото условие е да не си поставяме сами капана на ултимативните изисквания и тревожното очакване на неуспех.  Ерекцията е преди всичко емоционален процес, затова няма как да получим ерекция, няма как ерекцията ни да е стабилна и добра до края на контакта, ако не сме изцяло отдадени на еротичното си настроение и атмосферата на нежност и близост, която споделяме с партньорката.

Естествено при първите сексуални контакт е естествено човек да изпитва известна несигурност. Затова подкрепата с продукта „Тайната на мъжкото удоволствие“ е безценна.   Съдържащите се в него микроелементи – Магнезий, Цинк и Селен, са противоотрова за тревожността и съществено повишават стресоустойчивостта.  Другите съставки пък подобряват кръвонапълването на члена и засилват сексуалното желание, с което гарантират перфектното представяне. Доброто начало създава чувство за сигурност, което прави излишен продължителния прием на продукта.  Затова когато се чувстваме несигурни, по-добре е да се подсигурим, вместо да се чудим как да преодоляваме ненужните засечки.

10 месеца ago · доц. д-р Румен Бостанджиев, д.м. · 0 comments

Тарикатът

– Е па идвам заради члено. Не го дигам, па и бързо пада. На кви ли не доктори не одих. Кво ли не ми рекоа, кво ли не пих, ама се не оправя.
Обичайно начало на сексологична консултация. За толкова години практика съм си изработил своя стратегия за работа с такива мъже. Посрещам ги като във ветеринарен кабинет, където някой води болния си домашен любимец.
– Съвсем ли не става? Кога за последен път го видяхте изправен?
Опитвам се да поема топката аз. Интуитивно усещам как този тридесет и пет годишен, червендалест здравеняк, не е сред страдащите от т.н. „еректилна дисфункция“. И предположението ми веднага се потвърждава:
– Е па снощи бе рипнал. Ама кога ми требе, ич го нема. Нема нещо мощност. Сигур хормоните са ми паднали. Кво да пием? А дали да не опитаме с инджекция?
След тази канонада от думи все пак трябва да поема контрола върху нещата. С огромно усилие успявам да насоча разговора върху партньорската ситуация, в която се случват въпросните засечки. Изясняваме, че момъкът е от едно малко градче, но живее и работи в София. Съжителствал от единадесет години с по-възрастна жена, разведена, с две отраснали вече деца. Връзката им обаче не вървяла и от три месеца той се изнесъл в самостоятелна квартира. Въпреки това продължавал да се среща с нея за секс поне веднъж в седмицата. Тя приемала тези контакти, независимо от все по-обтегнатите им отношения. Непрекъснато го упреквала, че не се грижи достатъчно за нея, че не изкарва достатъчно пари и не и предлага луксозен живот, а само я използва. В отговор той и отвръщал с критични бележки за възрастта и, въпреки категоричното усещане за сексуално привличане, което тя създавала у него.
Като зла орисия върху двамата се изсипал и свещеният гняв на майка му. Тя продължавала да живее сама в родното им градче на тридесетина километра от София, след като преди двадесет години била напусната от съпруга. Драмата настъпила, когато майката разбрала, че по-възрастната приятелка на сина и е оперирана и не може вече да има деца. Оттогава нейна първостепенна мисия станала разделянето на сина и от „дъртата яловица“, с която той си губел времето. В тази усложнена ситуация неговият член ту ставал, ту не ставал. Партньорката му отчаяно го мачкала с надеждата да го съживи, след което плачейки започвала да нарежда как за нищо не го бива и трябва да си намери друг. Виждайки, че и това не помага, започвала да го успокоява с плахи надежди, че навярно всичко ще се оправи, ако той я заобича повече.
След този разказ отново се връщаме в настоящето. Той вече се е съгласил, че проблемът му не е „в члена“, а в отношенията. Изненадващо бързо успяваме да фокусираме вниманието върху основния избор, пред който е изправен.
– Да продължавам ли още да се виждам със старата, или да си търсим некоя нова? То я си търсим нова постоянно, ама и със старата не късам, що си я обичам и имам нужда от секс.
Разбираем, здрав прагматизъм, който осуетява много смислени намерения. И точно започваме да конкретизираме стъпките, необходими в реализацията на една нова връзка, той неочаквано вади изненадващ коз:
– То я не живеем сам. Сбрахме се с едно по-младо момиче от моя град, за да си делиме наема, че то в София наемите са много високи и я не можем да ги плащам сам.
Оказва се, че десет години по-младото момиче е препоръчано от майка му. Била дъщеря на нейна приятелка и двете майки решили да ги съберат, та да си помагат. Момичето лежало в психиатрията след изнасилване, което преживяло много тежко. Сега двамата съжителствали като „братче и сестриче“, както се изрази той, тъй като тя не давала дори да я докосне. Ама това съвсем не му пречело да си търси нова връзка.
Кой знае защо в този момент се сещам за онези селяни, които по време на Априлското въстание са изгаряли мостовете за връщане назад. Сега, времената разбира се са други и хората диверсифицират всичко. Винаги играят и с план „Б“. А най-често, вместо да правят избор между две възможности, избират и трета, та да е по-сигурно. Получава се един красив хаос (Beautiful mess), в който както и да е, все някак ще да е.
Той прекъсва лиричното ми отстъпление с покъртителна тирада. Чувам го да нарежда колко алчни и коварни са станали днешните жени. Как се интересуват само от пари и гледат да те използват. Освен това – колко нагли са и работодателите, които те изстискват до последно на работното ти място. Колко малко ти плащат, а колко скъпо е станало всичко. Как се връщаш напълно скапан в къщи и не ти е нито до нови запознанства, нито до жени. Вземаш душ, пиеш по едно и си лягаш, защото си напълно скапан от този скапан живот в тази скапана държава.
– Е па я че си тръгвам. Начи не ми е проблемът в члено. Да сменям жената, викаш. Е па, че я сменям. Айде.
Виждам го как се запътва към вратата и неохотно припомням цената на консултацията, която той небрежно пропуска да плати.
– Е па язе немам толква.
Прецака ме. Мълчаливо затварям вратата след него. Гневен съм. Опитвам се да осмисля по някакъв начин ситуацията и не успявам. Боли ме най-вече от проявеното неуважение към желанието ми да помогна. Но дали този човек наистина бе дошъл при мен за помощ? Сякаш очакваше да получи някакво чудодейно хапче, което да промени живота му, без никакво усилие от негова страна.
Успокоявам се с мисълта, че навярно за подобни клиенти психотерапията не е най-подходящото средство. Класическите западни постановки, на които съм се учил при обученията си в чужбина, са отчайващо неприложими в такива случаи. Той дори не остави 50 стотинки за това, че ползва тоалетната в кабинета ми. А навярно бе платил трицифрени суми в урологичните кабинети, където колеги с бели престилки му бяха правили куп безсмислени изследвания за да го убедят, че е болен и трябва да го лекуват със скъпи лекарства.
Бялата престилка наистина респектира. Макар и да съм лекар по образование, аз от тринадесет години оставих моята в Университетската психиатрична клиника. Зарязах я заедно с бездушната рамка, в която ме сковаваше конвенционалната медицина. Избрах да се срещам с хората, идващи при мен, без тези доспехи на външна институционална мощ. Заложих на взаимното доверие, загриженост и воля за сътрудничество в процеса на промяна. Но днешният Андрешко май не търси промяна. Той комфортно се е разплул в примитивното си благополучие и мечтае да е като змията – „ем си лежим – ем си одим“. Ако пък случайно нещо подхвръкне наблизо, той веднага започва да го псува, обвинявайки целия свят, че го е лишил от възможността – „ем си лежим, ем си фръкам“.
Как да помогнеш на човек да промени живота си, след като той не иска да поеме личната си отговорност за тази промяна?

11 месеца ago · доц. д-р Румен Бостанджиев, д.м. · 0 comments

Любовният триъгълник

В любовната геометрия логиката, която изгражда различните фигури е най-разнообразна. Случва се изначално партньорите да се свързват в съвместно съжителство по мотиви, нямащи нищо общо с любовта и еротичното привличане. Така в миналото родителите са женели децата си, отчитайки основно икономическите изгоди от брака. В подобна връзка и двамата партньори са се чувствали сексуално и емоционално неудовлетворени и са търсели възможности за компенсация. За мъжете това е било сравнително лесно, но жените са били обект на строг контрол и санкции. Двойният морал, характерен за патриархалната култура, е приемал изневярата като нещо едва ли не престижно за мъжа, но напълно недопустимо за жената. Днес тези традиционни норми се променят и все по-голямо значение при определяне отношението ни към любовния триъгълник придобиват мотивите на участващите в тях партньори
При много двойки, събрали се по любов, дългогодишната връзка се оказва непосилно изпитание. Те не успяват да преодолеят успешно неизбежните конфликти в семейния живот. С годините натрупаното напрежение, негативизъм и отчаяние довеждат до отчуждение, разреждане или прекратяване на сексуалните контакти. Често партньорите в такива двойки са раздвоени между моралния ангажимент към семейството и желанието да избягат в друга връзка, в която да намерят липсващата им интимна близост. Създаването на любовен триъгълник, най-често с друг неудовлетворен от брака си човек, е компромисно решение в стила „и вълкът сит и агнето цяло“.
Други семейни двойки остават заедно дори и при пълна взаимна нетърпимост и открито враждебни отношения. При тях раздялата е невъзможна поради размити граници и манипулативна взаимозависимост. Не рядко натискът на роднини и близки също възпрепятства раздялата и кара такива хора да търсят спасение в краткотрайни или по-продължителни паралелни връзки.
Колко дълго те ще просъществуват зависи от това дали и двамата участници в тях са семейни, умеят ли добре да се прикриват и да балансират лоялността спрямо двамата партньори, с които имат отношения. Макар и формално подобно поведение да противоречи на официалния морал, за много съпрузи това е начин да съчетават съвестното изпълнение на семейните ангажименти (присъщо на традиционната нравственост) с по-модерната индивидуалистична потребност от пълноценен личен живот, изпълнен с любов, еротична ласка и взаимност.
Възможните развития при разкриване на подобни паралелни връзки са поне две. Първият вариант включва преминаване през драматичен период на равносметка и взаимно осъзнаване на грешките. В болката от разкритата изневяра много хора откриват колко дълбока и силна е емоционалната им привързаност към другия. Това може да ги мотивира да търсят неизползвани възможности и да изградят наново интимното пространство помежду си. Тази задача трудно се постига без професионална семейно терапевтична помощ. Опитът ми обаче категорично показва, че преосмислянето на връзката след разкрита и прекратена паралелна афера, не рядко отваря нова, по-смислена и мъдра страница в семейния живот.
В други случаи разкриването на изневярата е повод за тежки семейни драми и взаимни обвинения, завършващи с раздяла или развод. Ако партньорите все пак запазят взаимно уважение и се въздържат от наказателни удари, раздялата и за двамата би могла да е начало на друга по-успешна връзка.
Създаването на любовни триъгълници може да има и по-специфични мотиви. Нерядко единият от партньорите решава да „натрие носа“ на другия като демонстративно афишира еротичната си връзка с трето лице. Наивно се вярва, че това „ще разпали страстите“ при отегчени от безделието и липсата на истински чувства двойки. По-често обаче, подобен еротичен шантаж е израз на груба борбата за власт и надмощие. При това притискане в стил „Ако не изпълниш желанията ми, аз ще спя с друг/друга“ брутално се погазват всякакви чувства и морални норми. Преднамерено партньора се унижава и му се причинява болка с цел да бъде наказан за неподчинението или да бъде принуден да се подчини. Не случайно тези любовни драми завършват с грозни публични скандали, с грубо насилие и дори посегателства върху живота.
В каквито и конфигурации да се вписват отношенията с интимните ни партньори, взаимното уважение и зачитане са неотменими условия. Дали и до кога ще сме щастливи с човека до нас зависи основно от това, дали заедно и постоянно се грижим за общото ни благополучие.

11 месеца ago · доц. д-р Румен Бостанджиев, д.м. · 1 comment

Историята на Джендърчо

В една студена януарска вечер царството ни бе обхванато от паника. Незнайно как в него бе проникнала никому неизвестната до тогава Конвенция Истанбулова. Понесоха се слухове, че тя е бременна и всеки момент ще роди. Първи до родилката се оказаха сплотени родолюбци. Независимо, че нищо не разбираха от акушерство, те чевръсто запретнаха ръкави и за миг извадиха на бял свят отрочето на Конвенция.

                Всички бяха стъписани. Никой не бе виждал такова създание. Най-първият сред юнаците взе в ръце новороденото и с национално отговорен тон рече:

• Това е Джендърчо. Той е от третия пол и ще ни донесе само беди. Давайте да го връщаме обратно в корема на майка му и да я прогоним с камъни там, откъдето е дошла!

Хората обаче любопитстваха, бутаха се и искаха да видят странното създание. Когато юнакът им го показваше, те ужасени възкликваха:

• Е па те такова животно нема. Сигурно иде от гнилата Европа и ще съсипе семейните ни традиции. Махайте го веднага оттук!

В глъчката един дълбок мъжки глас накара всички да млъкнат. Това бе мъдрецът, който бе протегнал ръце към младенеца и се опитваше да успокои уплашената тълпа.

• Спокойно братя. Всъщност Джендърчо е братовчед на добре познатия ни негов френския съименник Жанр. И двамата са от научно-аристократична фамилия и идват, за да ни укажат социалните роли, които се очаква да играят цивилизованите мъже и жени на сцената на живота.

Група наивници плахо се въодушевиха:

• Ахаа… Значи Джендърчо идва от ген или нашенското джинс, което ще рече род. Да не го трепем тогава. Може пък и да ни е от полза….

Но още преди пламъкът на ентусиазма им да блесне, те бяха смразени от гръмовният глас на Върховния жрец:

• Анатема, анатема, атанема. Джендърчо идва от Джендем.  Това е царството на Дявола, а Джендърчо е дяволско изчадие, което не бива да допускаме до себе си. Дяволът е оплодил тази развратна Конвенция Истанбулова и отрочето и е негово дете. Незабавно да прогоним и двамата от скъпата ни татковина.

Забиха църковни камбани. Хоругви се люшнаха като разгневено море, псуващо на развален английски заподозрените агенти на Конвенция.  Тълпите наобиколиха парламента с искане тя да бъде изгорена на кладата, а Джендърчо да бъде бит с пръчки, докато не си признае участието в организирана престъпна група, целяща разбиване устоите на българското семейство и масовото покваряване на дечицата в детските градини, и училищата.

Настана всенародна суматоха. Когато децата не слушаха, майките им вече не ги плашеха с Торбалан и Баба Яга, а с Джендърчо. „Бързо да си изяждаш супата, че ей сега ще викна Джендърчо да ти изяде онази работа“ – крещяха те, макар политиците добре да им бяха обяснили, че полът е единствено биологична даденост и с „оная работа“, или без нея, балканският мъж си е мъж.

                Конвенция Истанбулова бе затворена в тъмница.  Царят не искаше да си цапа ръцете повече с нея. Вече бе разбрал, че придворните му са настроили народа срещу пришълката и всеки опит да я защити може да урони имиджа му. Затова той възложи на върховните съдии да отсъдят дали тя е майка на Джендърчо и до каква степен отрочето е заплаха за националната ни сигурност.

                Осем от дванадесетте съдии заклеймиха Конвенция и я осъдиха на доживотно изгнание. Юнаците, чевенобузковците и чернодрешковците празнуваха своята победа над всемирното зло. Джендърчо остана невръстно сираче и започна да се скита из словото и фантазиите ни.  На повечето места го взимаха за обикновен „педераст“ или педофил, другаде си мислеха, че е транссексуален или интерсексуален. Това нямаше никакво значение защото каквото и да кажеше, всички го приемаха за сексуален извратеняк, който е изпратен да покварява децицата с джендърната си идеология и джендърното си образование.

Така той се превърна в призрак. Никой не знаеше дали Джендърчо реално съществува, но всички се плашеха от него. По-скоро плашеха се с него, както малките деца се плашат със страшни истории, разказвани по тъмно. Чужденците идваха в царството ни само и само за да го видят, защото никъде по света не се бе чувало за подобно създание.  Роднините му от аристократичното семейство на световната научната лексика се опитаха да го спасят, но репутацията му в нашето царството бе непоправимо компрометирана. Злите езици разказват, че гражданска инициатива подготвяла Джендърчо за участие в конкурс на Гинес за най-странна словесна приумица.  Дано пък това да му е късмета!

11 месеца ago · доц. д-р Румен Бостанджиев, д.м. · 0 comments

За любовта и болката

#
Чистачките ритмично обираха топлите капки юлски дъжд от стъклото. След всяко тяхно погалване, пред мен заблестяваше нощният булевард, по който се прибирах след телевизионното предаване. Чувствах се напрегнат и неудовлетворен. Сякаш не успях да кажа най-важното по въпроса, който обсъждахме – насилието в интимната двойка.
Тази тема навлизаше в живота ми по какви ли не начини. Преди седмица трябваше да проведа тренинг в една неправителствена организация, която подпомагаше жертви на домашно насилие. Подготвяйки се, потънах в океан от научни публикации. Особено ме впечатлиха разработките на канадския професор Доналд Дютън, който представяше различните парадигми, през които е изследвана темата за сексуалното насилие в последните десетилетия. Съпоставяйки социо-културните и индивидуално психологичните фактори с особеностите на конкретното взаимодействие в двойката при специфични житейски ситуации, той търсеше алгоритмите, превръщащи любовта в омраза и насилие.
Колкото повече се задълбочавах в темата, толкова по-многозначни ставаха отговорите ми на въпроса- защо и как хора, които са се обичали, стават врагове. Танцът на чистачките ми напомни красиво танго. Спомних си онази прекрасна двойка, понесена във вихъра на танца, с която започвах презентацията си на тренинга. След тази снимка бях сложил друга. Две обезобразени от гняв лица на състезатели по кеч, окървавени от нанесените удари.
Танго, превърнало се в кеч. Това бе метафората, с която можеше да се опише и неговата история. Обикновено в сюжетите за сексуално насилие мъжът е с дяволските рога. Историята на поредния мой клиент обаче бе по-сложна.
На попрището жизнено в средата той бе останал сам след нелепа загуба на съпругата при транспортен инцидент. Самоотвержено бе отгледал дъщеря си и я бе изпратил да следва в чужбина.
Точно излизал от тъжната капсула, в която се бил затворил две години и ….срещнал нея. Познавали се от университета, където тя преди време била негова студентка. Двадесет години по-млада, захвърлена от живота с две малки деца, без работа след тежък развод.
Любовта им била пролетно пробуждане. Той усетил отново аромата на живота. Открил в душата си нежност и страст, каквито не познавал дотогава. Горещите им нощи напълно изпарили съмненията, че разликата в годините е от значение. С изненада открил у себе си еротични възможности, които надхвърляли най-добрите му изяви от младостта. Постепенно животът му отново добил смисъл и посока. Успешно възстановил бизнеса, който развивал паралелно с преподаването и започнал сериозно да мисли за новия съвместен живот.
За нея връзката също била спасителна. Той и помогнал да започне интересна и доходна работа при негови познати. Скоро след като се сближили, ремонтирал за своя сметка занемареното и след развода жилище, в което тя живеела с децата. Помогнал и финансово да обнови изцяло обзавеждането, тъй като дъщеря и ставала ученичка и имала нужда от самостоятелна стая. Като венец на всичко я завел на романтична екскурзия в Италия, за която тя цял живот мечтаела.
Но слънчевите дни във връзката били дотук. Първите облаци се появили при срещата му с нейните деца – дъщеричка на 7 и син на 3. Конфликтната атмосфера в разтуреното семейство имала тежък отпечатък върху характерите им. И двамата го посрещнали на нож. Опитвали се постоянно да го провокират. След това се вкопчвали в безкрайна схватка помежду си и той нямал друг избор, освен да напусне полесражението.
Майката разказвала колко сложни са отношенията и с бившия съпруг. Той отказвал да поеме каквато и да е грижа за децата. След всяка, макар и рядка среща с него, те се връщали невротизирани и настроени агресивно към нея от баща си. Постоянно се карали и тя едвам ги разтървавала.
Първоначалният ентусиазъм за създаване на „реконструирано семейство“, в което децата са интегрирани в новата общност, постепенно започнал да се губи. С течение на времето той се чувствал все по-безсилен да промени враждебната нагласа, която усещал у децата към него.
Уговорили се да се виждат няколко пъти в седмицата, като тя идва в неговото жилище. През това време грижата за децата се поемала от майка и. Макар и неохотно младата баба приемала да е временен „звероукротител“, но в никакъв случай бабинството не било смисълът на живота и.
Така се стигнало до момента, в който всичко се обърнало. Страстната любовница, в чийто обятия той откривал рая, се превърнала в непрекъснато недоволна и изискваща невротичка. Претенциите и към него ставали безкрайни и все по-ултимативни. Усещането му, че е засмукан от водовъртеж, който тотално го обсебва и задушава, ставало все по-непреодолимо.
До определен момент той проявявал разбиране и съпричастност, но нейното настъпление не спирало. Веднъж, след като той не успял да я вземе от работа заради спешно възникнал професионален ангажимент, тя демонстративно му отказала секс. Започнала да го обвинява и в скъперничество, тъй като при съвместното пазаруване не удовлетворявал всичките и капризи, а се придържал към по-икономичен стил. Това станало повод за открити подигравки и унизителни сравнения с бившия и съпруг, разполагащ с значително по-големи финансови възможности от неговите.
Накрая той не издържал и предложил да се разделят. Престанал да и се обажда, но в отговор го заляла вълна от нескончаеми обвинения в предателство, малодушие, липса на отговорност и упоритост в поддържане на връзката. Обяснявало му се как след романтичната фаза, в интимните отношения неизбежно се преминава през турболентност, която те на всяка цена трябва да издържат. Именно това бе станало и повод той да потърси помощта ми.

#
При първите ни срещи аз категорично настоявах да се видим и с партньорката му, ако желанието им е да потърсим заедно конструктивен изход от задънената улица. Неговата покана обаче срещна пълен отказ. Оказа се, че тя си е харесала друга психоложка, която се представяла в мрежата като психотерапевт и семеен консултант. Започнала индивидуални срещи с нея, защото много и допаднали съветите и, давани ежеседмично в някакво местно електронно издание. След всяка среща с психоложката, тя се чувствала все по-нахъсана да води битката до край.
Наложи се при една от поредните ни срещи да проверим за какво става въпрос. Потърсихме въпросното лице в официалните регистри на Българската асоциация по психотерапия и Дружеството на психолозите в България. Както очаквах, името отсъстваше от списъците на правоспособните психотерапевти. При липсата все още на законова регулация на психотерапевтичната професия у нас, подобна ситуация бе не само възможна, но и доста разпространена. В резултат аз бях принуден да работя с моя клиент индивидуално, независимо, че се опитвахме да намерим решение в системен контекст.
Очевидно задачата не бе лесна. Ако запазеха връзката си, те трябваше да прояват чудеса от родителски героизъм, за да помогнат на двете дечица да преодолеят травмата от развода. Убеден бях, че при добра взаимна подкрепа те сигурно биха се справили и това би заздравило връзката им.
Нейната стратегия обаче бе различна. Отказът и от съвместно усилие за справяне с общото предизвикателство пред връзката показваше, че тя го приема като ресурс, а не като член на семейната система. Жената изискваше финансовото му участие в отглеждането на децата, но не допускаше той да има принос в тяхното възпитание. Това били „нейните деца“, а те си имали свой баща (бившия и съпруг). В общуването си с тях тя продължаваше да угажда на всичките им прищевки за скъпи играчки и забавления, абсолютно неспособна да ги научи на елементарна самодисциплина.
Така връзката им ставаше все по-напрегната. От време на време тя изпадаше в необясним любовен подем и го оставяше бездиханен в леглото. В тези моменти той сякаш бе готов да приеме всичките и условия и да продължи. Но още при първите съвместни стъпки се препъваше отново в безкрайните и нови изисквания и претенции. Постепенно тя успя да го обсеби напълно. Организираше така дневния му ред, че го изолира напълно от приятели и познати, с които той се виждаше. За нея те били твърде превзети и високомерни. Бе заявила, че нямала качества на шофьор и отказа шофьорски курс, който той желаеше да и плати. Така той стана неин личен шофьор, който трябваше да я следва навсякъде. Възползва се от първоначалната му готовност да демонстрира кулинарни умения и превърна приготвянето на храната в негово задължение. Така минаха няколко месеца, през които не се виждахме, защото тя бе наложила забрана и върху срещите му с мен.
#
Потърси ме отново, когато чашата окончателно бе преляла. Конкретният повод бе ултиматума – „Или оставаш да живееш при мен, или прекратяваме връзката“. И за да бъде по-убедителна в непоколебимото си решение, бе добавила: „Ти за какъв се взе? Да не си мислиш, че си незаменим. Вече имам и по-добра оферта.“
Тези нейни думи го бяха сринали. Всичко, градено с обич и загриженост, бе цинично взривено. Надеждата му, че е намерил любящата жена, с която ще остарее заедно, се раздра на парцали и под нея зейна грозната и брутална истина. През кървящата болка на разочарованието той разбираше, че връзката им е била една ловко манипулирана илюзия. Фалшив театър, в който той изпълняваше подготвената от нея роля за да бъде хванат в капана и.
Сякаш лентата на паметта се бе върнала назад и той си спомни вечерите, в които тя вместо да общува с него, все пишела нещо на компютъра. Само загадъчните и усмивки показвали, че е другаде. Най-вероятно в чат с „по-добрата оферта“. Сети се и за еротичното и дистанциране през последните им срещи.
Всичко бе свършило.
#

При срещите ни, които следваха тази предвидима развръзка, го оставих напълно да изплаче мъката си. Показа ми няколко направени от него фото истории, в които бе подредил общи снимки с нея от романтичните им екскурзии в чужбина. Музиката, която придружаваше визуалния разказ за тази любов го разплакваше. Стоях безмълвен до него и думите му: „Защо… защо… защо?“
Опитвах се да си дам отговор на този въпрос и не успявах. Дали тази история би могла да има и друго развитие? Дали бих могъл по някакъв начин да помогна да се избегне тази болка? Как след всичко, което вече се бе случило, да му помогна да го осмисли?
Мисля си колко често сякаш забравяме, че човекът, с когото сме се свързали, е същество като нас. Със своя свободна воля, със свои интереси и потребности, които преследва и отстоява. И с правото тези негови интереси да бъдат зачетени и уважени. Сякаш забравяме, че другият не е ресурс за осигуряване на егоистичното ни благополучие, а свободна личност. Партньор, щастието ни с когото е възможно единствено ако заедно се грижим за общото си благоденствие.
В тази двойка това не можа да се случи. Отговорността за разминаването навярно бе и на двамата. Понякога, затворени в плацентите на своя егоцентризъм, ние не успяваме да се родим в истинската, всеотдайна любов. Само влизаме в предверието на нейния храм, без да опознаем напълно тайнството и. Това е много тъжно, защото всеки би могъл да се идентифицира с героите на тази история. И в зависимост от това би обвинил единия или другия.
Но какво от това? Болката от пропуснатата любов остава. Дори Той да срещне по-зряла партньорка, а Тя – мъж, готов да изпълни всичките и желания, една надежда се бе откъснала от небосклона, бе проблеснала в мрака и безвъзвратно бе изчезнала в небитието. Като искрицата живот, която носим в себе си. Затова навярно си струва да се вгледаме по-дълбоко един в друг, когато влезем в храма.

12 месеца ago · доц. д-р Румен Бостанджиев, д.м. · 0 comments

Партньорът не е предмет

Понякога кабинетът ми се превръща в ремонтна работилница. Идват сърдити мъже и жени и се оплакват от партньорите си. Питат дали си струва да водят половинките си за поправка или е по-добре да ги подменят с нови. Сякаш човекът до нас се е превърнал в стока, чиято ценност се определя единствено от способността му да удовлетвори безкрайно нарастващите ни потребности. Една моя позната казваше – „Мъжът е банкомат. Спрели да пуска – сменяй го“. За някои мъже пък жената е ценна единствено като доставчик на сексуални услуги. С възрастта тя неизбежно се обезценява и също трябва да се замени с нещо по-младо и атрактивно.
Стоката човешки отношения става и все по-малотрайна. Често за еднократна употреба – „ползваш и хвърляш“, както се казваше в един изтъркан виц.
Когато говорим за интимност, това обезчовечаване е най-отвратително и плашещо. Наскоро партньорът в една двойка, която ме бе посетила за помощ, упорито настояваше, че след година съвместен живот той губел сексуален интерес към която и да е жена. Изтъкваше този факт сякаш говореше за неизбежността на изгревите и залезите. Проблемът на тази двойка бе в това, че за петте години съвместен живот, те бяха създали две деца. „Естествената“ загуба на сексуален интерес, за този мъж се бе превърнала в легитимно основание съпругата да бъде сексуално пренебрегната с години. Потребността от интимност той удовлетворяваше чрез множество повърхностни, неангажирани връзки. Отне ни повече от година съвместна работа докато успея да го убедя, че желанието за интимна близост не е само природен феномен, но и съзнателен избор да придобиеш нова специфична компетентност. Благодарение невероятното търпение и подкрепа от страна на съпругата, този мъж успя да ъпгрейдва инфантилната роля на вечния сваляч до значително по-сложната и отговорна роля на любящия и еротично всеотдаен съпруг.
Много хора дори и не предполагат подобна възможност. Те са твърдо убедени, че с времето сексът в семейния живот се скапва и единственият изход е изневярата.
За съжаление подобни внушения се откриват и в сериозни научни публикации. Сещам се за една бележка под линия в официален медицински документ на Световната здравна организация. Той описваше клиничната диагноза – потиснато сексуално желание (hypoactive sexual desire disorder). Даваха се указания как да разграничим патологичните симптоми от „естествената загуба на сексуално желание с напредване на възрастта и при партньори в дългогодишна връзка“ (???).
Запознах се с този документ още през 2007г. по време на Първата международна академия по сексуална медицина в Оксфорд. Тогава се опитах да разбера от многоуважаваните ни лектори, световно признати експерти, какви са емпиричните доказателства за подобно твърдение. Така и не получих удовлетворяващ отговор.
Ежедневно хората, с които се срещам в моя кабинет дават неоспорими доказателства в подкрепа на обратната теза. Еротичното желание не се губи безусловно с възрастта, нито изчезва пропорционално на годините съвместен живот. Дали ще запазим и развиваме пълноценните си еротични отношения в усложнените условия на семейния бит, зависи изключително от непрестанните ни, активни творчески усилия и грижи в тази насока.
Преди време една моя пациентка на средна възраст, раздвоена между съпруг и любовник, дойде и се похвали – „Изневярата наистина би могла и да възроди брака“. С нея продължително бяхме работили по темата „кой от двамата да предпочета“. Брутално действие от страна на любовника обаче, сложи край на тази дилема. Последва период на болка и тъга. При една от поредните ни сесии тя достигна до прозрение, което аз дълго подготвях.
– Не му се сърдя вече на бившия ми любовника – заяви тя.
– Независимо, че ме заряза по този грозен и болезнен начин, той събуди жената в мен. Сега си давам сметка колко несправедлива съм била към съпруга си през цялото това време. Всъщност аз го бях отписала, а упреквах него, че ме пренебрегва и не става за нищо.
След това продължи със многозначителна усмивка.
– Смених филтъра, през който гледах до сега на съпруга си. Вече съм готова да отворя наново душата си към него. Знам и как да запаля желанието му, защото едва ли друга го познава по-добре от мен.
С видимо съжаление и приемане на собствения принос за проблема, тя продължи
– От как се роди детето сякаш бях забравила че съм жена. Когато престанах да съм любовница аз се запитах защо да не съм любовница със съпруга си. А той е най-прекрасният човек. Няма по-добър съпруг и баща от него. Знам, че и той ме обича и двамата може да сме щастливи заедно.
Тези нейни думи окончателно разбиха мита за „нормативен“ спад на сексуалното желание с напредване на възрастта и годините съвместен живот. Съдбата на всяка наша връзка зависи изключително от грижите и отговорността, която поемаме в нея. Колко време ще продължи тя, до кога ще се желаем и ще се обичаме избираме ние. И отправната точка в този избор е дали ще приемем човека до нас като ресурс, който изхвърляме след употреба, или ще му се доверим като на същество, напълно идентично с нас самите. Вторият избор ни позволява да гледаме и през неговите очи. Позволява ни да усещаме душата му, болките, мечтите и страховете му. Така изграждаме интерсубективно пространство, в което има добро и зло, красиво и грозно, болка и радост. Защото любовта е отговорност, която неизбежно поемаме във всяко взаимодействие с човека, когото обичаме.
Мислим ли за себе си през другия, ние изграждаме общата си идентичност и общото си благополучие. Колко простичко звучи, а колко трудно се постига.

12 месеца ago · доц. д-р Румен Бостанджиев, д.м. · 0 comments

Смисълът на изневярата

Една от задачите в терапевтичната ни работа е да помогнем на хората, да си задават истински смислените въпроси
„Защо той ме изостави? Защо не ми вдига повече телефона? Как да престана да мисля повече за него?“.
С тези терзания бе дошла поредната ми пациентка. Симпатична жена в края на четиридесетте. След почти двадесет години верен съпружески живот, тя се бе отдала на мимолетна авантюра с бивш приятел. От години живеела спокойно със съпруга си без интимности и сексуални изкушения. Напълно приела мисълта, че животът и може да мине и без тази подробност. Това бил примерът на нейната майка и баба. И макар, че определи отношенията със съпруга като приятелски, в разговора ни стана ясно, че през годините, към него е натрупала толкова негативизъм, че никакъв еротичен порив не може да пробие през него.
Привидната и идилия била взривена от неочаквана страст. С огромна изненада в новата връзка тя се открила напълно непозната – освободена, витална, желана. Отношенията им обаче скоро била разкрити от съпругата на любовника. Последвала брутална намеса, след която неговият телефон замлъкнал. И така вече втори месец разплакана и объркана тя не знаеше на къде да продължи в живота си.
Опитах се да предложа различен поглед към ситуацията като подчертах, че болката от тази раздяла навярно е цената, за новата перспектива, която е открила пред себе си. Естествено бе да я попитам какво я задържа все още при съпруга и. Отговорът бе категоричен – „Страхът. Страхът, че ще остана сама“. Последваха разкази за съдбите на нейни приятелки, потънали в блатото на самотата и житейската безпомощност след развода. Веднага обаче тя добави, че в тяхното семейство тя е икономически силната фигура, че живеят в нейно жилище и че няма какво да делят ако се стигне до развод. Дори нямат деца.
Тези подробности още повече засилиха недоумението ми. Но този опит да префокусирам вниманието и изглежда бе прибързан. Тя отново ме върна в темата „Защо той не ми вдига телефона?“. Усетих, че е твърде рано от първата среща да навлизаме в тежките екзистенциални измерения на представения сюжет. Съзнанието и все още кървеше и отворената рана от внезапната раздяла трябваше да се обработи с предимство. Болката в тези случаи е неизбежна и единственото, което може да се направи е тя да се изправи пред нея и да я осмисли. Обясних и, че всяко наше преживяване има своята логика. Болката би могла да е предупреждение за това, което не бива да пропускаме в живота си.
Тази интерпретация определено и хареса. Усетих, че има за какво да се хване, преди да последва новите посоки за размисъл, които и подсказах. Беше и необходимо време за да измине своя път. А аз останах с надеждата, че скоро ще се видим отново за да продължим разговора.

Румен Бостанджиев

1 година ago · доц. д-р Румен Бостанджиев, д.м. · 0 comments

За промяната са нужни двама (2)

Първата среща в двойковата терапия обикновено е посветена на историята, която двамата разказват. Към края на сесията уточняваме общата заявка за промяна и ангажираността на страните за нейното постигане. Противно на някои, изградени от киното представи, съвременната двойкова терапия е фокусирана предимно върху непосредствените стъпки в настоящето и близкото бъдеще. Затова задачата, която формулирахме в края на първата ни среща, бе да заменим забиващият софтуер за сексуално взаимодействие с по-адекватна и работеща версия, изработена съвместно от двамата.
Една от първите ни стъпки в следващите срещи бе да отменим задължителния характер на сношението, като синоним на понятието „полов живот“. Това бе огромно облекчение и за двамата. Неочаквано той сподели какво нарастващо притеснение е изпитвал при всяка тяхна интимна среща. Обезкуражен от нейната скованост, той все повече се вторачвал в члена си, обзет от съмнения „дали ще го вдигне и задържи изправен“. Започнал да си мисли, че нейната неудовлетвореност е резултат от това, че не винаги той е в перфектна форма.
Когато отхвърлихме идеята за секса като сценично изкуство, и двамата си отдъхнаха с облекчение. Кому е нужно това напъване „да се представим“, „да бъдем нормални“, „да покрием очакванията“? Смисълът на еротичната близост и за двамата се оказа много повече свързан със СПОДЕЛЯНЕТО.
Тя призна, че изпитва огромно удоволствие когато той я докосва спонтанно с неподправена нежност. Обясни как това е различно от „оперативната нежност“, с която той я подготвя за сношението. Очакването на неизбежното следващото действие, което тя свързва с провал и болка, направо я парализирало.
За него „стандартният секс“ също бе изгубил стойност. Идеята да си посвещават по-често време за взаимни ласки, които не следва задължително за завършват със сношение, бе приета без съпротива. Нещо повече. И двамата бяха по детски заинтригувани от възможността да погледнат на интимната близост не като на задължително и отговорно изпълнение на партньорския дълг, а като на забавна игра, в която винаги могат да проявяват креативност и импровизации.
Когато любопитството и неизискващият интерес към другия се свързаха с бликащата от дълбините на сърцето близост и нежност, аз усетих как те уверено вече бяха поели по собствения си път. Сенките от миналото бяха зад тях. Изборът какво да правят когато са заедно бе изцяло в техните ръце. Неодобрението на близките бе прието като право на тяхно мнение, което с нищо не ги ангажира. Общият им ангажимент бе единствено в съвместния творчески проект да направят заедно живота си по-красив, по-смислен и обогатяващ.

доц. д-р Румен Бостанджиев, д.м.